Работните дни на Весо, есетровия ни адвокат за Дунавския регион, далеч не се вписват в обичайните часове от 9 до 17. Весо вече е свикнал да посещава рибарите по течението на реката по тъмно. Гостува им във фургоните, които често нямат електричество, и разговаря с тях до полунощ – на по питие и разбира се… риба.
Kак би обяснил на дете какво работиш?
Трудно е да обясниш на дете. Когато моите деца ме питат къде ходя, им казвам, че се срещам с рибари – хора, които живеят на Дунава и ловят риба – за да си говорим за есетровите риби. Аз им показвам къде бъркат, защо бъркат и как трябва да оставим тези риби на спокойствие известно време, за да се възстановят.
А обяснението за възрастен?
Есетровите адвокати са връзката между институциите, които отговарят за опазването на есетрите, и рибарите.
А познават ли се добре един друг институциите и хората?
В доста случаи – да. Рибарите познават много добре проверяващите институции. Всички са чували за ИАРА и гранична полиция. И някои от тях много добре си знаят правата, какво могат и не могат да правят. Но има и такива, които нямат никаква представа.
Рибарите познават ли добре есетрите?
Познават ги много добре видово, знаят как се казват, по кое време на годината се срещат в техния район. Всички знаят, че са застрашени и намаляват, но защо са застрашени и намаляват – повечето не знаят. Наясно са и със забраната за улов на есетрови риби.
Кое е най-трудното в работата ти?
Самият контакт с хората. С хора се работи изключително трудно. При рибарите зависи в какво настроение са, дали са хванали риба и т.н. Може веднъж да проведеш добър разговор, а следващия път въобще да не искат да говорят. Трудно е да уцелиш момента, в който човек е склонен да говори с теб. Първите посещения бяха много трудни. Първоначално всички рибари се стряскат като чуят за есетрови риби, защото, както аз се шегувам, всеки от тях иска да хване есетровата риба, и то ако може бабата на голямата есетрова риба, защото там е големият хайвер. Но повечето знаят, че е забранено и ги е страх дори да кажат, че преди време са ловили есетри. Преди няколко години уловът не беше забранен, но те казват, че никога не са хващали. Само рибарите, които са по-запознати, си казват какви риби са хващали, как и къде. Страх ги е да не направим нещо и те да бъдат ощетени или наказани.
Но вече сте изградили доверие един към друг?
Да, в повечето рибарски селища вече е така. Често те ни помагат да организираме срещи. Това беше много полезно, когато организирахме обученията за алтернативен доход. Нямаше как да се справим сами.
Какво те мотивира?
Самите срещи с тях. Много е интересно да усетиш духа им на живот. Като отидеш в рибарските села е все едно се връщаш поне 100-150 години назад. Всичко е едно такова примитивно. Те нямат осветление по фургоните си, нямат вода, но самите хора са добри. Някои живеят с месеци покрай Дунава без телевизия, без радио, някои губят връзка със света. Но като отида при тях, повечето ми казват: „Ела, влез, седни.” Решават, че ще ме почерпят, че няма да си тръгна без да съм опитал тяхната рибена чорба.
Разкажи най-вълнуващата случка от работата ти на терен.
Всички случки са вълнуващи. Но ще разкажа за едно от първите ми посещения в Оряхово. Действието се развива към 6-7 вечерта, по тъмно. Чукам на вратата на един фургон. Вътре са се събрали трима – четирима души. Навън е студено, а хората са затоплили фургончето. Почти няма светлина вътре и е доста задушевно. Обяснявам им какъв съм и какво искам, а те ми казват: „Ела, седни при нас. Докато не седнеш, не ядеш и не пиеш с нас, ние няма да ти кажем нищо.” И през цялото време разговорът протича така: те сипват и като кажа: „чакайте първо да свършим работата, пък после”, те отговарят: „Не, ние първо ще ядем и пием и тогава ще ти кажем.” И така откарахме почти до полунощ. В момента с тези хора поддържаме много добри контакти. Мога да им звънна и да отида при тях винаги, когато ми се налага.
Какво трябва още да се направи, за да има успех опазването на есетрите?
Трябва да се работи по много фронтове, от много ъгли. Рибарите трябва да участват в консервационни дейности, които не само да използват уменията им, но и да им осигуряват допълнителен доход. Но работата само с рибарите не е достатъчна. Основният проблем е пазарът. Почти никой не контролира произхода на есетровите продукти там. Много е интересно, че има доста ресторанти и рибарски магазини, в който се продават есетрови риби. Не се намират навсякъде, но в големите градове край Дунава има. А в крайна сметка и в МЕТРО се продават есетри. Но откъде идват? В рибарските магазини покрай Дунава етикети няма. Не е ясно дали са от развъдници, или са дунавски. Някои магазини твърдят, че наистина са дунавски. Всеки рибар, който продава, е длъжен да даде на търговеца документ за произход – откъде е хваната рибата – но не всички го правят.
А това, което рибарите споменават, е, че доста наши известни личности се интересуват от есетрови риби. Избягват да споменават имената, но това е интересен факт. Пазарът е определящ. Ако има търсене, хората ще ловят, ако няма – няма да ловят.
